Не осъзнавах крехкостта на живота, не спирах да вярвам в доброто като победител във всяка игра, не исках да стигам далеч, за да не се изгубя, спазвах правилата. Предпазливост, облечена в страх.
Дишам и боли, видях човека в себе си през очите на нечовешкото отношение от хора на пътя. Изгубвам се нарочно.
Физическата болка е проводник, през който излиза горчилката насъбрана в душата.
Седнах на бордюра, безмилостно отчаяна от липсата на човечност, от наглостта и материалистичното отношение към живота.
Усетих вълната, надигаща се в гърдите ми. Вдишах, добре...Издишах, заболя ме...Гръдната кост се оказа най-здравата в човешкото тяло. Функцията и е да пази сърцето, това научих в Спешното отделение на държавната болница.
Същото е и с чувствата. Поемаш, приемаш, събираш, трупаш. Идва време за освобождение.Там гръдна кост няма.
И тогава боли...боли, та се къса.
Дъха излиза наведнъж и после пак вдишваш, така усещането се разпределя равномерно и е поносимо.
С чувствата е друго. Задушават те, стягат тялото, изпълват очите, дишането става накъсано, отпускат те, сковават, агресират, палитрата е богата и непредсказуема.
Физическата болка ме извади от унеса на онази по-силната, показа ми коя съм и кой е до мен. Изтласка въздуха ми и отново вдиша, за да осъзнае, че каквото е вътре, това е и навън, единство и синхроничност с Вселената. Творци сме...Малко остана, благодарна съм!
Осъзнавам крехкостта на живота, продължавам да вярвам в доброто и стигам до края на всички краища, изгубвам се, откривам се, сгазвам лука и се смея...както само аз знам...и живея...
Джобче със се/н/ки
31/05/2022
