Старата къща на дядо и баба...плаче ми се като си спомням...колко хубаво беше, колко спомени нахлуват в главата ми...от щастие ми се плаче...
Весели, безгрижни, с обелените колене търчахме по двора, а баба не смогваше да ни пържи палачинки...с препечени крайчета...така ги обичах...Дядо,все усмихнат...лятото на ниското столче под чардака на лятната кухничка, все поливаше градината... с избелялата от слънцето лейка в ръка или направо с градинския маркуч...Грижовен градинар...всичко се хващаше и растеше...А лозата... в предната част черно грозде, да пази сянка, а отзад кехлибар...да проникват слънчевите лъчи и под него, да огряват зеленчука и красивите цветя...Ароматни карамфилчета, в бледо розово и бяло, минаваш покрай тях и ти се остава...розовите храсти,димитровчета, люляци, лалета...всичко отглеждано с такава любов...Смокини, няколко вида сливи, круша, най-вкусния дрян...всичко си имахме.Зеленчуци купувахме рядко, ако нещо го няма в градината...патладжан за лютеницата например...и праскови за компоти.А домашната лютеница...обичах го този момент на ранната есен, или късното лято...Всички помагахме в приготвянето и...огромната тава  на зиданата печка в двора, разпаления огън и цялато семейство там. А какво по-сладко от това да обереш с дървената лопата най-вкусното и да го намажеш на топлия хляб...
В къщата си имахме и друга бабичка...доведената майка на дядо - дребна, кльощава женица, все викаше на баба: Лено ма, Лено, какво си наготвила? Така я наричаше, ясно го помня...И идваше да провери...влиза в стаята и сяда на стола зад вратата, до нафтовата печка, а зад нея закачалката, толкова беше дребна, че се сливаше с дрехите.Дай да кусам, Лено...
Ние, децата...правехме къщи от стари столове, шарени черги и всичко, което намерим в бараката на двора...Вкусни ни бяха тортите от кал и дребни камъчета, бобеца, приготвен от зелено грозде и накъсани лозови листа, вместо джоджен...Имаше, разбира се и размирици...били сме се, щипали сме се до посиняване, правили сме поразии, но всичко за малко...после пак задружни и щастливи, като голямо семейство...
Колко мъничка съм била, че сядах на синята метална пощенска кутия от вътрешната страна на зелено боядисаната дървена ограда и наблюдавах минувачите, а краката ми висяха, струваше ми се високо.Ходехме често боси по нагорещения асфалт на улицата, къпехме се със слънчева вода на двора до оградата...бяхме калени и здрави...Не помня да са ни карали да спим на обяд...от умора след толкова игри сами отивахме в прохладните стаи на втория етаж.А какво по-хубаво да се събудиш следобед от аромата на прясно приготвена закуска...пак от баба, неуморна, всеотдайна баба...
Скоро снимка от архива ми припомни една история...двамата с братовчед ми, големия, били сме на по две-три годинки, клечим на двора и събираме...познай какво...мравки в бурканчета, обути с еднакви зелени пантофи на жълти точки, клечим и събираме мравки...
Безгрижни и щастливи,,,

Обичам ви мили мои, бабо и дядо...Нищо, че сте ми далече...
Дядо, на небето при ангелите да ги учи на добро...
Баба, пак далече...но на нашата земя...