Събудих се от себе си,

погледнах си душата, 

разбирайки къде си 

побягнах към вратата... 

Да я затворя тичах... 

Ти чакащ и обичащ... 

С търпение и вяра, 

прегърна ме...

 Оставам с теб до края... 

Обичам да вали,
мрачно дъждовно небе,
тъмни посоки на вятъра
налудничаво, бледо лице
се скита в сълзите на малко дете.

Не се виждат,
сливат се в тъмното
с дъждовната сладка вода,
грях отмиват за кратко
по-солени от морска вода...

Обичам да вървя,
светла горска пътека,
ранни слънчеви лъчи...
В тревата мека...
Аз и Ти...

Не идва съня ми, но затварям очи...
Ще се срещнем ли някога
без лъжи, неизказани думи, свободни души...
С две ръце сплетени и искрящи очи...
Ще се срещнем, знам, някога...
Но сега ме боли...

Имам най-голямото богатство на света...
Блика от душичката и светлина,
с думи,с поглед нежен ме лекува,
мисли и изрича всичко,
без да се преструва...
Слънцето изгрява в очите и...

Света ми променя се смело,
а здраво ме в примка държи,
в която се чувствам не себе си,
и погледът друг е,
и споменът за нещо различно, боли...

Светлината отеква в храма ми,
и той е наречен душа,
която на ден е обречена
да се моли, да бъде добра,
а нощем те търси в съня си...

Тишината се вдлъбва в сърцето,
а то е дълбоко...

Какво е чувството, когато
на път е отминаващото лято
и търсещата себе си луна
открие се в лицето на изгубена във вятъра жена...

Какви са мислите, когато
си изгубил всичко свято...
И пясъка залепнал по краката ти
превръща се във вечността в скала...

Каква ще е съдбата ти, когато
се изправиш пред нещо непознато..
И вярата ти, колкото я има,
превърне се в твоята Богиня...

Просто бъди себе си...

Сън...

Човешки, заспали съдби
след хладната нощ на септември,
пътуват, изграждат сами
денят си...
Сънуват, как да се мислят за смели
и тайно, с чувства замрели
се гмурват в прохлада неясна,
пътеката дълга и тясна
ги води след знойното лято
на място напълно познато...

В капана на будния сън...