Една неуморна  съдба ме превръща в себе си
и крещи да се върна сама
ненамерена...
Топла, нощна тъга се изправя 
и търси ме,
гони нова душа
за изгубване...
Сливам мислите в собствен театър
и обръщам лице срещу вятъра... 

...

В погледа ти се стопявам, 
в прегръдката, отворена за мен
намирам себе си 
и въдворявам за малко ред на мислите,
бушуващи в есенния ден...

В тишината на безмълвна нощ...

Излизам в студената сутрин
и бавно, безмълвно вървя,
минавам край пейката в парка,
поглеждам със скрита тъга...

Очаквам пак там да те видя,
на нашата пейка, жадуващ за мен...
В жужащата вечер с усмивки изпълнена,
не спирам да мисля за ден...

Откривам се в теб, в съня ни,
във силните ти, топли ръце,
в целувките сладки, и в думите, 
да...и в думите неизречени
пред синьото, бурно море... 

Сънувам...
В тишината на безмълвна нощ...

Забравихме...

Забравихме мечтите си, 

отдадени на други цели,

загърбихме усмивките,

и сякаш тук сме, а не сме живели...

Изгубихме се...

Блясъка в очите ни и пролетния вятър,

желанията и игрите,

багрите в душите...

Къде отиде любовта ни....

и нишката кога се скъса...

Усмивката загуби ли се...

пътеката е къса...

А утрото е синьo

и може би ни носи светлина...

Старата къща на дядо и баба...плаче ми се като си спомням...колко хубаво беше, колко спомени нахлуват в главата ми...от щастие ми се плаче...
Весели, безгрижни, с обелените колене търчахме по двора, а баба не смогваше да ни пържи палачинки...с препечени крайчета...така ги обичах...Дядо,все усмихнат...лятото на ниското столче под чардака на лятната кухничка, все поливаше градината... с избелялата от слънцето лейка в ръка или направо с градинския маркуч...Грижовен градинар...всичко се хващаше и растеше...А лозата... в предната част черно грозде, да пази сянка, а отзад кехлибар...да проникват слънчевите лъчи и под него, да огряват зеленчука и красивите цветя...Ароматни карамфилчета, в бледо розово и бяло, минаваш покрай тях и ти се остава...розовите храсти,димитровчета, люляци, лалета...всичко отглеждано с такава любов...Смокини, няколко вида сливи, круша, най-вкусния дрян...всичко си имахме.Зеленчуци купувахме рядко, ако нещо го няма в градината...патладжан за лютеницата например...и праскови за компоти.А домашната лютеница...обичах го този момент на ранната есен, или късното лято...Всички помагахме в приготвянето и...огромната тава  на зиданата печка в двора, разпаления огън и цялато семейство там. А какво по-сладко от това да обереш с дървената лопата най-вкусното и да го намажеш на топлия хляб...
В къщата си имахме и друга бабичка...доведената майка на дядо - дребна, кльощава женица, все викаше на баба: Лено ма, Лено, какво си наготвила? Така я наричаше, ясно го помня...И идваше да провери...влиза в стаята и сяда на стола зад вратата, до нафтовата печка, а зад нея закачалката, толкова беше дребна, че се сливаше с дрехите.Дай да кусам, Лено...
Ние, децата...правехме къщи от стари столове, шарени черги и всичко, което намерим в бараката на двора...Вкусни ни бяха тортите от кал и дребни камъчета, бобеца, приготвен от зелено грозде и накъсани лозови листа, вместо джоджен...Имаше, разбира се и размирици...били сме се, щипали сме се до посиняване, правили сме поразии, но всичко за малко...после пак задружни и щастливи, като голямо семейство...
Колко мъничка съм била, че сядах на синята метална пощенска кутия от вътрешната страна на зелено боядисаната дървена ограда и наблюдавах минувачите, а краката ми висяха, струваше ми се високо.Ходехме често боси по нагорещения асфалт на улицата, къпехме се със слънчева вода на двора до оградата...бяхме калени и здрави...Не помня да са ни карали да спим на обяд...от умора след толкова игри сами отивахме в прохладните стаи на втория етаж.А какво по-хубаво да се събудиш следобед от аромата на прясно приготвена закуска...пак от баба, неуморна, всеотдайна баба...
Скоро снимка от архива ми припомни една история...двамата с братовчед ми, големия, били сме на по две-три годинки, клечим на двора и събираме...познай какво...мравки в бурканчета, обути с еднакви зелени пантофи на жълти точки, клечим и събираме мравки...
Безгрижни и щастливи,,,

Обичам ви мили мои, бабо и дядо...Нищо, че сте ми далече...
Дядо, на небето при ангелите да ги учи на добро...
Баба, пак далече...но на нашата земя...

Една любов

Тя лежи до мен и ме прегръща, 

гали ме с мъничките си ръце 

и едва изрича “мамо,бичам те”

 и ме нарича “сладка мама”

 …имам най-прекрасното дете…

Част от мен изчезна безвъзвратно…

влюбих се и заобичах пак,

молих се за нещо истинско 

и го получих, 

с цената на изгубения бряг…

Тя лежи до мен и се откривам

 в чистата усмивка на детските очи,

 в блясъка на думите и искрени

…и това боли…

Част от мен изчезна безвъзвратно,

друга се роди…

2011г

Муза

От другата страна

ме гледа странно един човек

                      и ми маха за поздрав.

Той бил поет

и си търсел муза 

за вдъхновение...

В мен намери опиянение...

31.03.2003г

За мъжете...

За мъжете, като за мъже...                   
Да бъдат искрени 
и с очи притворени
да ти показват, 
какво желаят да се случи с теб...

В сянката на способността вродена,
да различавам съжаление и красота,
аз искам да обичам
и да мога,

дотолкова да стигна в близостта,
че да се слеем в една вълна,
заливаща остатъчните мисли за другите
с харем от красота...

31.03.2003г

Винаги.Как не обичам
тази безмислена дума на глас да изричам.
Никога...Затваря се в себе си пъклена малка зора.
Няма: за всичко, 
което остава извън битието.
А какво е сърцето?
Туптящо юмруче от сурово месо.

20.07.2001г

Детство

И тихата уличка в моя Бургас

превърна се в грапаво сметище,

чакъл и сиви постройки в анфаз

ме гледат със странно насмешище.

Само тъжният бор, поизсъхнала слива

и стария смърч - великан,

смело чакат смърта си...

И никой не ще е от слънце огрян...

10.2001г

...

Когато понякога съм извън Вашето време,

 изпитвам бял страх от несбъднати спомени, 

разтворени в чаша печал 

и тръгвам внезапно разголена,

 в чуждия свят...

01.09.1999г

В мъртвото време останало трайно

в празните хорски души,

откривам по нещо безкрайно

и моля се свита потайно,

това да не ме измори.

Изтръгнато в сладкия миг

на изхабената тъмна земя,

потъва в плиткия бряг,

покрит от летния сняг

на изстудената моя душа...

21.08.1999г

Сребърни очи

Стопени сребърни очи
във влажна нощ
студената прохлада
изчислява
и вълчи нрав към нас 
посяга
в студени сребърни лъчи.

Кристално - мраморни крила 
на нощен ангел - 
изброява на хората греха
и ляга в забвение
до бързо ново изчисление.

Посягат босите ръце
на нощна птица
без криле,
бодлива риба нептунясва
и рибата е без хриле,
докато морето втасва.

Трепетна костица в ухо,
човек в студена тъмнина
на сухо
долавя вятърното ехо
и пали се от свещ
надут с въздух, празен мех...

29.05.1998г

Безверие

Безсмъртие на душата, живеем в слепота,

осеяна от мрак грозна пустота,

надянала дрехата на безсилие,

навсякъде царува мъка, сълзи от насилие.

Всеки се оплаква от простото си съществуване,

ропот, породен от болка, негодуване.

Човешките сърца омраза запленява,

едничка дума искрицата възпламенява.

Беззаконие и хаос, позор, осквернение,

доведоха света до това положение,

невежество и злоба, забрава в делата,

кармата определя на хората съдбата.

Безверие, окаяност, за тях защита няма,

пропадат в бездънна, смъртна яма...

Вселената е мощ, света, звездите...

Майка Амба трябва да им просветли очите...

14.08.1996г

***

    Когато на човек вече му е все едно какво се случва, цялото напрежение го напуска и той може сам да върви по пътя, който мисълта му посочи.
Тогава той вижда пълното безмислие от очертанията на света, превъплътил в себе си човешкото безсилие, за да поеме в обратната посока.
Отключил разума за промените настъпващи в реалността, забравил за спестеното неудобство, за естетически подбраните помисли, за поглъщащото човешката същност начало на Системата, за изгубването в тухления лабиринт на съществуването, човек намира себе си
...и своето напрегнато спокойствие....

19.09.1999г

Пръстенът

       Пръстенът изпълни малкото желание.Бях сигурна, че той е направил всичко.Лежах неподвижно на трипластовото легло, не усещах вдлъбнатините под тялото си, не чувах вятъра,а той си говореше с листата, дори убиваше някои от тях, защото не бяха съгласни с неговите мисли, и те падаха някъде по влажната земя, не виждах...Всъщност виждах доста изкривенo през стъклено- влажните топки в очите си, те се стичаха безшумно по прокарани вече пътеки и осоляваха лицето ми.Книга подпираше безчувствените ми ръце.И те не бяха оцелели при сковаването на тялото ми.

      Инстинкта за самосъхранеие трябваше да ги задвижи, ако някой дойде, да скрият лицето ми зад параван - книга и то да стане ежедневно - каменно.Не исках дa ме виждат слаба, изтръпнaла, скована...

      Мозъкът ми работеше на слаби обороти, просветване имах за секунда, може би повече или по-малко.В този откъслек от време го видях.Стоеше неподвижен на безименния пръст на лявата ръка.Наложих си да раздвижа обтегнатите мускули, усетих неудобното легло под тялото си, чух, че листата не просто не са съгласни с вятъра, а умират в полет заради мен...Говорили сa ми дълго време, преди да ги чуя...Разказаха ми за вълшебството, което нося на лявата си ръка.Пръстенът си беше там - толкова детски вълшебен, поел в себе си цяло море от мечти и желания, просто трябваше да повярвам и да го завъртя.

      В този миг вярвах, изцяло му вярвах, гмурнах се в дълбоките зелени мечти и си избрах едно мъничко желание, което за мен точно тогава значеше много.Не съм алчна.Само това ми трябваше, за да възвърна жизнеността на тялото си, здравето на ума и другия блясък в очите - силния, поглъщащия.

    Исках да те видя...

    Почти инстиктивно го завъртях...Бях повярвала, но не мислех за това.След извършването на магията мислите ми се понесоха в друга посока.Не вярвах, че съм повярвала.

     Случи се, може би в онова неопределено време, когато загубих част от себе си в пространството...

     Забравих го...И се случи...

23.06.1999г

80

Денят

Събитие ново няма
и бърза
към остарелите градски стени,
назад ме притиска
и връзва
за мен
техните празни глави.

Последователност има,
но свършва
и тръгва пак по обратния път...
на необратимостта...

06.07.1998г

Истински романс

Разкъсана е моята душа

от бледи струи светлина,

вибриращи в реалност чужда,

която бавно ме събужда

от чудния, неземен рай

с красиво - тъмен, нежен край

и глупаво начало на деня,

през който побеждаваше съня,

умората и чувството човешко,

за нова, по-жестока грешка.

Но грешка бе, че в грешката повярвах,

отчаяно за нея се разкайвах,

за теб, за истинските хора,

за нощното небе над двора,

за неизвестността, която ме обгърна,

 когато дяволската лапа ме прегърна...

За всичко бе ми тъжно до небето,

което падна с трясък на сърцето,

разбито с неземна сила

и тръпнещо за твоята закрила...

...стопи се и догони мрака...

На крайна гара спира влака,

без път, остават три посоки,

но летвите им твърде са високи,

за волята и силата ми днес,

подложени на нервен стрес...

Аз бягам и те търся с мисълта,

но свършва всичко

и пропадам в пропаста.

08.06.1998г

***

Разбирам се с всяка шарена илюзия

и без да мога, без да имам време,

се спускам начертано криво

със своята стихия

към мисълта, посипана с пихтия.

И вечер късно в стената мека

откривам ги наново тях в очите си...

разбити късчета от ананасов плод,

и скрили се в един забравен, тъмен вход

нашепват на душите си:

- Ще бъдем с вас до края...

- Кой?

- На светлината - отговаря свой.

...Преплетохме в обръча съдбите си...

19.05.1998г

***

Атомните капки 

се сливат в една според магнитните си полета

в състояние на мъгла...и падат върху земята...

Има ли...

Има ли нещо, 

което да ни приспи за цялата зима?

Да се събудим на пролет добри,

облечени в рима.

Да живеем за топлите дни,

окъпани от светлина,

да не бъдем студени и зли,

да преливаме от доброта...

Да съзерцаваме небето и лъчите 

облели морската шир...

Да мечтаем и спим под звездите,

достигнали душевния мир...

Има ли нещо, 

което да ни приспи за цялата зима?

Да се събудим добри и

пролетен вятър да има...

04.11.1997г

Сънища наяве

Свещ - пламъкът и ме погали.

Нощ - звездите и се скриха в мъгла.

Горещо чувство в мен разпали,

обхвана ме отдавна сдържана тъга.

В искрите - бягащите мисли скрити.

Луната - тайнствено забулена жена,

летящи скални късове разбити

от препускащата в галоп съдба...

09.04.1996г

Несретник

Разбит, отнесен, сам, безпомощен и бял,

окалян, черен за света и недоспал,

лишен от щастие и неразбран, унил,

в своята килия(болката) 

последната си бира недопил

...сломен, отчаян, смъртен, пътник,

мечтаещ и обичащ до последния си кътник...

Безкрайни спомени от бъдещето го връхлитат,

залостени в бетона мислите му пак политат...

Решен на всичко и на нищо за живота,

предчустващ от далече своята голгота,

върви по пътя от море от мъки,

затънал, тъжен, сам,

очаква следващите несполуки...

23.03.1996г

Хаос

Болка, радост, прозрачен порой от сълзи,

картина размазана нахлува в мен,

пристъпва към прага на душата, пълзи,

сълзите отключват решетките на взетите в плен.

Измъкват се трудно,

всъщност не правят усилия,

остава бъркотията по прашния път.

И пита ли някой(за нея)?

Боли ли я?

Как разбира на думите тя страшния съд?

Хаос обсебил е целият свят озверен,

тръпне под своята броня - небето - дъжда,

и думи, съвети на език развален,

пропуска и ги захвърля в калта...

21.03.1996г

Гробище на 8 мили от града

Боли...От болката...

Кърви...кръвта...

Страхува се сам пред страха,

пред болката, сам пред смъртта...

Страхува се да диша,

от страх кръвта нахлува в лицето,

обречен да въздиша 

по мъките на битието.

Безжалостно връхлита го кошмар,

обладан от верни нощни сили,

пиян, от псетата разкъсан кокошкар,

не ще достигне, оставащите до дома си 8 мили...

09.03.1996г

...

И ти ми  болка причини,

след всичко, малка беше вечерта...

Прозрачна болка, на душа,

кислорода в мен унищожи...

За кратко, следваше нощта,

сама отново,малка, 

неразбрала на бягащите думи смисъла,

добрала се до истинската същност на нещата...

Тъмнина закрили ме в студа,

забравила за всичко лошо и добра,

добра и бяла, но сама,

разкрилила се в мен бе любовта...

За кратко...Любовта изчезна,

(не завинаги обаче) и се скри 

там някъде в това сърце дълбоко...

Умри!Хвърли се в таз дълбока бездна...

В ада на неистинска любов,

в ада на голямата измама,

(за която трябват само двама)

изоставен, но обичан, безжизнен и суров...

Остана на земята с тяло, без душа,

без болка, без омраза,

престорен на перваза,

забравил вечерта...

09.03.1996г

...

Мъртви години, 
откъснати в мрака цветя,
бели, невидели на слънцето блясъка детски лица,
бродят в тунела на мислите,
отнесени от съдбата,
тъжни,
изоставили на вятъра 
смисъла на борбата...

11.02.1996

Aд

...А времето бързо отлита....за миг...

Откриват се пътища нови, земи.

Сълзи по нещастни лица молят за вик.

Небето разкъсано, огнено, се гневи...

И няма ги старите...старите...

спомени останали на дъно в яма,

забравени някъде са мечтите,

потънали в забрава...Няма...

Няма амбиция, няма надежда.

Отминали в мрака, загубени дни.

Голямата черна сянка седи и нарежда

на объркани сенки, като млади сърни.

Монотонно протича живота, еднакво,

без умисъл, без желание,без страх,

и всичко е толкова...Да, еднакво...

Всичко е тъмна душа, мръсотия и прах...

22.01.1996

Полип

И днес отново вън вали...

къде загуби се сърцето пак?

Остана някъде в розови мечти,

затрупано с леден сняг...

Не чувствам глад и жажда,

нуждая се от топъл сън,

сърцето си от малка сажда

изчистих с камбанен звън...

07.01.1996