Порастваме, когато можем да кажем своята истина, когато доверието, което имаме към себе си се превърне в опорна точка.Порастваме, не когато спрем да плачем.Порастваме, когато заобичаме отново онова дете, което сме били.
Малкото, сгушено, уплашено, наранено, чувстващо дете.Детето, което прави грешки, детето, което се учи да живее. Когато демоните ни се ослепят от любовта, която носим...
Зелената камионетка зави по силно заснежения тесен планински път.
Унес, кадри, черно бяло, умореното и тяло потреперваше не от студа, а от липса. Липсата на изтръгващото я от реалността и болката хапче. Не го осъзнаваше.
Не беше там. Спомни си го 25 години по-късно под покрива на стая за работници емигранти.
Потрепери от студ, усети онзи безличен ден, отново, сивото небе, дългия път към дома.
Районно полицейско управление, дървен стол, тъмния коридор на безличието. И гласовете - " Тя е на Колето племенница.Нищо няма да пишете, ясно? Избягала, избягала.Точка."
Заслужаваш! Заслужаваш да бъдеш обичан, да обичаш, да бъдеш щастлив...грешката не те превръща в безлюбно същество. Когато си роден човек, светлината е първото, което виждаш. Носиш я, в себе си...в очите си, в сърцето си.
Позволи си! Изплачи се...
Довери се на себе си...
Тогава порастваме, всичко друго е илюзия...
/Джобче със сенки/
21/04/2022
