Коя съм, не помня...
Къде съм, не знам...
Посрещам живота си, единствения...
Взирам се в тъмнината на стаята, коленичила в центъра и върху стара, памучна черга, потъвайки в отражението си.Виждам сенки, размиват се съзнателно. Глупак, лъжец, грубиян, развратник, убиец...
Да не нараня, да не обидя.
- Изяж си супата.Толкова е вкусна.
Повдига ми се от аромата на шилешко старо месо, съчетан с още по-тежкия на запържено олио с много зелени подправки
- Да, вкусна е. Много е вкусна. Много вкусно готвиш, бабо!
Наранявам себе си, обиждам себе си.
Трябва да станеш умна. Чети!
- Взех ти Шекспир от библиотеката.
- Благодаря ти, мамо, ще я прочета - извиках и скрих старо издание на Български народни приказки под възглавницата.Шекспир така и не прочетох. Не и на тази възраст.
На 6 четях гладко и ученето на буквите ми беше скучно занимание. В часовете по Родна реч стоях на последния чин, заровена в някоя книга. Синя жилетка, джинси, кафеви мокасини.
Не станах умна.
Няма нужда да ставаш нещо, което другите хора очакват от теб.
Бях умна.
Може би още съм.
Самия алгоритъм на изречението “ Трябва да станеш умна” изключва възможността да си. Поне едно 6 годишно хлапе би си помислило точно това.
Лъжа и несигурност...Семчици на сенчици.
- Закуса ли?
- Да.
- Обичаш ли ме?
- Да.
Невинност и страх.
Събудих се изморена.
Прегърнах студеното си от неистини тяло.
Погалих я, погалих се.
Видях я, приех я.
Малката уплашена от живота, бъдеща смела жена ме погледна с тъжни очи...всичко е временно, само времето бързо лети.
Живей и бъди...няма нужда от повече лъжи...
/Джобче със сенки/
05/03/2022
