Неусетно започна да се примиряваш.
С първите премълчани думи, с мазохистичната наклонност да боли, с незрялото отношение към живота и болезнената липса на близост. Изчезваш, впиваш се и заживяваш там.
Понякога е хубаво, понякога е сиво, прекрасно, баланс е.Най-силно е времето, когато нищо от това няма значение. Апатия, безразличие, една заучена игра на ежедневие. Без поглед напред, загърбени, забравени мечти.
Животът е силен, колкото цяла Вселена.
Не трае, показва, подбутва...
Интуиция, смелост, вяра и всичко е възможно...
Лети...