ням за глухите и бягащ от реалността,
не мъчи те ни болка, ни тревога,
живееш сам с капките роса...
Търкулва се сълза по бузата ти мека,
напълваш с бисери нощта,
а вятърът отронва суха вейка...
загубва се в блясъка на кръглата луна...
Парцал над теб е черното небе,
залепват миглите ти мокри,
спокойствие намираш в синьото море
и в пясъка, и в гларусите потни...
Те галят раните ти нежно,
кръвта засъхнала по бледото лице,
с камшика на съдбата бито, изстрадало, отхвърлено сърце...
15.11.1995
